Наближат ли празници, българите тръгват да пътуват. Покрай Рождество Христово и Нова година именитите курорти започват да се препълват. Предложенията валят отвсякъде, а във въздуха се носи очакването за нещо ново и по-хубаво. Има един град в България, който все едно е излязъл от симпатична коледна картичка. Примамва ни с полъха на домашен уют и започваме да чуваме любимата от детството песен – „Над смълчаните полета пеят весели звънчета…..” Не, това място не е приказка от коледно филмче, то наистина съществува. Тръгваме „….писана шейна премина в бялата партина….
Според езиковедите на индо-европейския стар и общ праезик, коренът на думата етър – означава бърз или бурен. Но пътувайки към Етрополе, когато преминава меките криволичения на пътя от Правец към лоното между Предбалкана и Балкана, спокойни и ведри мисли обземат пътешественика. Очите се радват на появилата се котловина. Вместо за Етър, започва да си мисли за етер. Онази мистична пета съставка на ефира, която според митологията, дишали самите богове и към която се завръщат човешките души след като напуснат материални свят. За щастие, град Етрополе си е красив и съвсем материален град, който все още е разположен в етера, под Етрополска Стара планина и Златишко Тетевенската планина. Градът лежи на двата бряга на река Малки Искър, извираща от върха, с не по-малко омагьосаното име Мургана. Отиваме в Етрополе, а иначе от многото теории за името на града които са писани, най-достоверно звучи тази за „ятро поле” или „ънтро поле”, което ще рече, че навлизаме в едно вътрешно поле.
ПЪТЯ
В страни от днешната магистрала „Хемус”, някога Етрополе е било оживено и кръстопътно място. От тук се е минавало за близкия Златишки проход. От античността, та до 19-ти век, пътешествениците винаги подчертавали, че отвъд Траянови врата и Златишкия проход свършва Европа и започва Ориента-Изтока. Това ще рече, че Етрополе винаги си е било в Европа. Чисто георграфски, все още Златишкия проход дели Централния от Западния Балкан. Не по-маловажен е бил и Етрополския проход, към който се отивало по река Ябланица. Сега е достъпен само с високопроходима кола. Но преди Мидхат паша да прокара, през 1866-та година Арабаконашкия проход, от векове от Северна за Югозападна България и София задължително се е минавало през Етрополе и едноименния проход. От тук е минала и едната военна колона на геннерал Гурко през декември 1877 година, когато изненадващо за османците проникнала в Софийското поле. Местните наричали Етрополския проход и Македонски, защото водел към Битоля, докато Златшкия разбираемо защо наричали Цариградски.
ИСТОРИЯ
Като важно кръстопътно място, Етрополе е заселено още от античността и тракийските времена. Според преданието, на мястото на града имало езеро. На единя бряг било селището, а на другия – храмовете му. Местните ходели до свещените си места с лодки. Още през средновековието, местните основно се препитавали с добива на метали – желязо, мед и злато. До старите тракийски мини – наричани рупи, днес е големият открит рудник Елаците. Етрополе заедно със Самоков и Чипровци са били най – големите снабдители на Османската империя с желязо. На задвижваните от водата самокови желязото, плавено във видните-пещите, е прековавано на пръти или плочи. Затова в османските тефтери, селището понякога е било записвано и като Рудар. Ясно е, че цялото това богатство е охранявано от крепости и кули стражници още от древността. Едни от най-старите укрепления, от които все още са видни остатъците, са на отвесните скали в Чертиград и Боготвор.
Етрополе било буквално на границата между Видинското и Търновското царство, но паднало изцяло под османска власт и след двете. Това реално станало едва подир разгрома на кръстоносците през 1444 година. Новите завоеватели разрушили укрепленията, но поради рударското му значение до кърджалийските времена градът и околностите се управлявали от отделен войвода християнин. Понякога войводите били и чужденци. Те се отчитали само пред специален султански пратеник – еминин. Със своите права и привилегии от рударството и дервенджийството, тоест пазенето на проходите, Етрополе привличало население и то не само българско. Тук живеели гърци, евреи, далматинци-католици от Дубровник, наричани сърби, саксонски рудари от Трансилвания, наричани славинци. Може да се каже, че мястото до началото но 18 век е било истинско Вавилонско стълпотворение.
През Възраждането Етрополе става един от важните занаятчийски и търговски центрове по българските земи. В града са били развити 42 занаята, а местните майстори продавали своето производство от Виена до Цариград и от Одеса до египетска Александрия. През 1710 година, по заръката на заселилите се в Етрополе турци бежанци, майстор Тодор издигнал 20 метрова каменна кула. Тя била разположена точно на мястото, където до 1886 година се разделяли двата пътя за Цариград и за София. Първоначално кулата служела за наблюдателница и стражница. Зидарията била толкова здрава, че стълпницата, както на български се превежда турската дума кулеси, издържала на голямото земетресение от 1749-та година. През 1821 г. майстор Дидо изработил и вградил в кулата часовников механизъм. Звънът на всеки кръгъл час идвал от поставената камбана, която била преннесена и съхранена от разрушения манастир Св. Атанас.
ПАМЕТНИЦИ НА КУЛТУРАТА
Часовниковата кула и до днес е центърът на Етрополския Христов кръст. Градските църкви Св. Петка, Св. Георги Победоносец, Св. Архангел Михаил, Св. Пророк Илия и Св. Никола са били построени и разположени във формата на кръст, за да бранят града от нещастия. Някога този кръст е бил видим само от божий и птичи поглед. Днес е проследим и чрез камерата на дрона. Но можете да обиколите храмовете от свещенния кръстен знак и като преминете по изградената екопътека наречена „Екот от камбанен звън”.
До чумната епидемия и голямото земетресение от 1749 година в Етрополе имало и пет метоха на манастирите Варовитец, Рилския, Хилендарския, Черепишкия и Гложенския. Макар и напукани след труса, оцелели само храмовете на Етрополския манастир Варовитец и Св. Архангел Михаил, към който битувал и Рилския метох. Църквата Св. Архангел Михаил е най-стария оцелял днес храм в града. В този си вид (без камбанарията) е изградена през 1837 година, като ферманът изисквал божият дом да не е по-висок от три аршина. Разказват, че за да не дразнят местните мюсюлмани, майсторите Христо от Охрид и Христо от Етрополе, зидали само нощем, докато денем работили по други строежи.
Започналото разлагане на Османската империя сринало рударството и старото население се разбягало. Дошли нови заселници от околните села, предимно дървари и животновъди. След отминаването на смутните кърджалийски времена, през българското Възраждане Етрополе отново започнало да се въздига. Ако искате да научите повече за стария град през вековете идете в градския исторически музей. Сградата не можете да я сбъркате. Представителния й вид е наследен от стария турски конак. Намира се на пешеходната главна улица „Руски“, която тръгва от центъра на града. Самият център на Етрополе и великолепните сгради от миналия век са истински шедьовър на българския урбанизъм. Много стилно и с вещина, старите сгради са допълнени от новата градска архитектура, в която няма нищо излишно и нищо прекалено. Създаден е ансамбъл, хармонично вписал посланията на всяко поколение и време.
ЛЕГЕНДА ЗА ЗОЛЬОВАТА ЧЕШМА
Според легендата, чешмата е символ на любовта между хубавицата Рашка Хаджи Павлова, която идвала за вода на мястото наричано Бели извор. Тук се залюбила с чобан Дончо, хайдутин при Детелин войвода. Но понеже дяволът ни оре ни копа, турският търговец Рустем ага я поискал за жена. С кама, предадена тайно от майстор Зольо, девойката се избавила от нежелания жених и забегнала да хайдутства при своя Дончо. След години, когато Дончо е убит тя платила на майстор Зольо да построи тази чешма. Но преди да пиете от водата, добре си направете сметката. Казват, че който пие от Зольова чешма, завинаги остава в Етрополе.
ЗЕТРОПОЛЕ
За това, точно от този площат, на всеки две години започва духовитият прзник Зетрополе. През 1971-ва година местните чиновници установили, че във всяка трета къща има заврян зет. Изброили ги цели 640 великомъченици, затворени в основните клетки на тогавашното социалистическо общество. Решили, че тези, отдадени на дома и града мъже, не бива да останат без поне един официален празник. Честването днес се провежда веднъж на две години. Започва от тук и в знака на вярност към тъщата, жената и децата, за да не кръшнат зетьовете пият от Зольовата чешма. Шествието с годините е обрасло с множество ритуали и се провежда под девиза – „Смях през сълзи, разпънат на кръст, с наранено сърце”. Участните в процесията носят плакати с харанги от рода на: „Сляпа жена и глух мъж – идеално семейство“. „Заврян зет – мериносова овца – всеки го стриже“. „Жена си давам – тъща си не давам“. „Върба за клин и зет за син!” и така нататък. Издържан в духа на старите конгресни традиции, почетният председател на сдружението винаги изнася отчетен доклад. Прави се тържествена проверка на зетьовете. По чорапи, новите зетьове произнасят тържествена клетва. Празникът е феминизиран не само от тъщите. Специална избранница чете декларация от името на етрополските снахи. Зетрополе се празнува на всяка четна година, по два дни, точно преди Петровден. Шоуто не е за изпускане. Публиката се стича от цяла България и от всички посоки на света. Ще се посмеете, ще се порадвате. Пък не се плашете, ако ви се наложи и да поостанете, пък после и да положите клетви…
В махалата “Зольовец “ е строената през 1850 година, къща на етрополския търговец и кожар Николчо Арнаудов. В Арнаудовата къща е показана уредбата на етрополския дом от времето на Възраждането. Кухнята е наричана в “кащи”. Има голямо огнище, полици с домакинска посуда и голяма маса, която е служела за готвене и хранене. Разпънат е и домашен стан, докато гозбите къкрат, стопанката да не бездейства и да тъче пъстрите етрополски черги. С тях е застлан одъра в спалнята. Помислено е и за отоплението. Зиданата печка, наричана “грънци“, грее не само одаята, но и домашната баня, скрита до дрешника. Ала франга по европейски е обзаведена работната стая на търговеца, където е посрещал своите мющерии или по днешно му – търговските партньори.
ЕТРОПОЛСКИЯ МАНАСТИР
Не може да дойдете до Етрополе и да не посетите Етрополския манастир „Света Троица”, наричан и „Варовитец”. Намира се само на пет километра от града, по посока Рибарица. Но трябва да уточним, че не е онази Рибарица при Тетевен, а си е местната Рибарица, която е чудесно място за селски туризъм във всички сезони.
В настоящия си силует, под старопланинския Черни връх, Етрополският манастир е съграден между 1850 и 1858 година от игумена Хрисант, сподвижник на Левски. В Етрополе е имало революционен комитет начело с учителя и книжовник Тодор Пеев. В обителта, апостолът на свободата е имал специално скривалище. Старите етрополци разказват, че е прокопано Вълко Цолов Топалски, член на революционния комитет в Правец и участник в печалия обир в Арабаконак, който довежда и до залавянето на дякона. При подновяването на храма, в развалините на старата църква е намерена плоча с годината 1158 г. Знакът е бил вграден в основите на новата църква. Отбелязаната година навярно сочи, кога е била обновена средновековната църква, защото според преданието, обителта е основана още от св. Иван Рилски. Преди да се установи в Рила, българският духовен застъпник и закрилник се е подвизавал в една от пещерите във Варовитец, вярват в Етрополско.
През 16 и 17 век Етрополският манастир е едно от най-значимите книжовни и просветни средища по българските земи. Преписвачите от Етрополска калиграфско-художествена книжовна школа създават и свой запазен шрифт. На различни места в страната все още са оцелели и се съхраняват запазени 76 тома богословска книжнина, изписани в манастира. Те са дело на калиграфи като йеромонасите Данаил и Рафаил, граматик Бойчо, дяконите Драгул, Йоан и даскал Дойо. Манастирът имал и свое иконописно ателие, от което са оцелели над 30 икони. Сред тях е и патронната икона на храма „Света Троица“. Тя е и първата известна българска средновековна икона, подписана от своя автор, зограф Недялко от Ловеч, като е отбелязана и годината на зографията – 1598-ма. Днес Етрополският манастир е в списъка на стоте национални туристически обекти.
ВОДОПАДИ
Не си тръгвайте от това благословено място, преди да сте видели спускащият се под манастира водопад Варовитец. Зад храма има дървена врата, която не трябва да пропуснете да отворите. През нея се излиза от каменния зид, опасващ двора. Малката рекичка ненадейно и рязко се спуска от карстовия отвес в широко разлети невъобразими струйки. Попадате в приказно пространство, което само творецът може да извае. Край вас всичко тече и се движи, а сетивата искат завинаги да запечатат неописуемото природно вълшебство.
Ако продължите от Рибарица към село Ямна, по пътя маркиран и като улица „Васил Левски” при мостчето на Стара Река има къде да оставите колата си. На 10 минути от там пеша, по равен и спокоен път, достъпен за хора без никаква подготовка, е друг красив водопад – Врана вода. Извира от самата 15 метрова скала и почти през цялата година, макар и с различен дебит е пълноводен, но през всеки сезон има свое различно очарование. Като гледате зеления мъх ще се питате, защо ли и наречен Врана вода, след като вран, означава черен. Определено са го кръстили така на залез.
В ПЛАНИНАТА
Скътан в планината, Етрополе е заобиколен от всички страни с туристически хижи. Към Старопланинец, Рудината, Чавдар, Мургана, Кашана и Стражата водят добре маркирани туристически пътеки. Етрополе привлича туристи с природните си забележителности – „Орлов камък – Червената стена, „Кози дол”, „Грохотака”, „Чертиград”, „Варовитец”, защитените местности „Беликата” и „Бачийще”, „Бенковска пещера”, скалните феномени „Куклите”, „Етрополски зъбери”, „Чертиград”, „ „Боготвор” и „Острума”. За любителите на лова и ездата има конна база и ловно стопанство „Елен”.
На 19 километра от Етрополе, след село Ямна, се намира и една от най-популярните ски-писти в Стара планина – „Стражата”. Североизточно от връх Стражата е едноименната хижа „Стражата”. Тя разполага със ски гардероб, пистата е обслужвана от два влека. На фона на цените в именитите курорти, тук заплащането е символично, но пък обслужването е качествено. Пътят през зимата се разчиства и е проходим за коли, а иначе пеша от Етрополския манастир до Стражата е сравнително близо, качва се за около 4 часа. Зарадени от видяното в Етрополе и красотата на етрополския край, сме събрали сили да продължим след декемврийските празници, смело в предизвикателствата на януарските именни дни. Празниците са само допълнителен повод да продължим да пътуваме.