Отиваме на пътешествие в Добруджа. Най естествено е да тръгнем „в него край”, както обичат по тукашному да се изразяват от едноименния град Добрич. Областният град е своеобразен тил на българско северно Черноморие от Варна до Дуранкулак. Никой не може да ви каже с точност от кога датира първото селище на това място. От регионалният исторически музей можете да научите, че в самият днешен център на града е открит старобългарски некропол. Но по-ясна е историята от османските времена. Като средищен център на пътя към отвъддунавските земи селището е наречено по името на пътуващ търговец Хаджъоолу Пазарджик. Покрай първите 14 селски къщи се завъртяло търговско-занаятчийско градче, което Евли Челеби описва в средата на 17-ти век като имащо над 1000 къщи, 100 дюкяна, 3 хана, 3 хамама, 12 джамии и 12 училища. От 1851 г. в града се организирал богат регионален търговски панаир.
ИСТОРИЯ
Когато след поредицата от Руско-турски войни голяма част от населението в Добруджа бяга в Русия, османската власт след Кримската война стимулира заселването на българи спуснали се от Котленско. Те се заселили чак до Тулча, Черна вода и Кюстенджа. След освобождението през 1882 година по настояване на своите граждани центърът на Южна Добруджа е кръстен на българския средновековен владетел Добротица. Богатите местни чифликчии, занаятчии и търговци започват да строят модерен европейски град. След 1919 г. Добрич за постоянно попада под властта на Румъния и е преименуван на Базарджик. Той е един от малкото градове развиван от румънската администрация, която докарва в района арумънски колонисти от Македония. По виенската мода на Букурещ за 23 години окупация са изградени множество масивни сгради в еклестичен сецесион, неокласицизъм и модернизъм. Централната част на града е наричана „Малкия Букурещ”. След Крайовския мир от 1940 година, Добруджа и Добрич са върнати на България. За всичко това можете донякъде да научите, като се разходите из етнографския комплекс на открито наречен „Старият Добрич”. Изживяването си заслужава. В някогашната Одун чарши или дървената търговска улица и днес работят множество различни работилници за традиционни занаяти, лакомства и забавления от края на 19-ти и началото на 20-ти век. В комплекса има дори и богата археологическа експозиция от добруджанския регион.
Но онзи стар Добрич сравняван някога с Букурещ вече не съществува освен на фотографии и картини. Болката за която се мълчи в този град, като за въжето в дома на обесения е за разрушаването на стария град. По времето на комунизма от 1949 до 1990 г. градът отново е прекръстен на името на съветския маршал Толбухин. Новата власт желае да се раздели с буржоазното минало, да гради нов соцурбанизъм и безмилостно унищожава старият град. През 1965 г. добричлии спасяват единтвено емблематичната за града часовникова кула. Когато строителните машини тръгват към възрожденската каменната кула, гражданите излизат на стихиен митинг. Мълчаливо обграждат каменния зид. Някои плачели. Най-после началството си дало сметка, че дори и румънците не си позволили да съборят този символ, само променили покрива на съоръжението.
ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ
Особено красив е възрожденския храм Свети Георги Победоносец. В достроената звънарна и с невъоръжено око се вижда влашкото влияние. Но възрожденските корнизи, сводове и колонади от църковния екстериор въздействат на сетивата и сърцето със своята спокойна тържественост. Те все още предават на посетителите християнската радост на дарителите и строителите на храма, които дори в османските времена са успели да съградят своя представителна българска църква.
Единствената сграда, оцеляла от разрушения буржоазен Добрич е днешната Художествена галерия, която все още доминира със своята представителност в центъра на града, за да засрамва модернистичните чупки и ръбове на околните социалистически представителни сгради. Галерията е строена през 30-те години на миналия век от румънски, италиански и български архитекти. Била е многофункционална административна сграда в стил неокласицизъм предназначена за съдебна палата, полицейско управление и други административни власти. В основите все още стоят арестантските килии. Тя дотолкова е пленила комунистическите управници на града, че те също я оценяват и по съвместителство нанасят градското партийно ръководство в нея и управлението на милицията. В богатата експозиция на галерията и ценни картини на Иван Мърквичка, Владимир Димитров – Майстора, Златю Бояджиев, Александър Петров, Бенчо Обрешков, Васил Захариев, Пенчо Балкански, Дечко Узунов, и др. Показана е и уникална сбирка от хартиени творби дело на артисти от цял свят.
В градската градина на Добрич е разположена една друга интересна експозиция. Там някога е било казиното на града и са се организирали балове, културни изяви и увеселения. Днес е оцеляла само фронталната фасада. В остъкления модерен аквариум назад е Музеят природата на Добруджа. Вътре имс различни панорами, които показват различни природни картини с представители на добруджанския животински свят.
Но какво би било днес Добруджа без Йордан Йовков, това е все едно да си представим древна Елада без Омир. Затова още през 1980 г. в Добрич е открит Дом-паметник на Йовков. Музеят съхраняват множество снимки, документи и експонати свързани с писателя. Но ако искате да усетите истинският Йовков е най-добре тръгнете към румънската граница.
За начало пътуването може да започне и с коне. Но преди да се качите на седлата трябва да се видят и трите важни конни паметника в града. Първият е на Аспарух и е разбираемо, вторият е на патрона на града Добротица, но един от най-одумваните е на генерал Иван Колев. Не защото някой оспорва подвига на командира на българската конница през Първата световна война, а защото скулпторът Александър Хайтов си позволил към студения бронз да добави и тематична музика. Както се казва, на който не му харесва да си запушва ушите. А иначе във военноисторическия музей на Румъния в Букурещ има цяла зала посветена на българският генерал. Той изиграва ключова роля на 6-ти и 7-ми септември 1916 г., когато успешно защитава Добрич от настъплението на руснаци, румънции дори цяла сръбска бригада, пристигнала тук да се бие за така наречената „Бяла Сърбия”, която уж била в Добруджа. За да мотивира своите подчинени да се сражават срещу руската казашка дивизия, бесарабският българин генерал Колев произнася думите: На чувството на уважение към русите трябва да противопоставим обичта към България”!
В селото Стефан Караджа е Каралезката чешма. Тя е описана в разказа „Песента на колелетата”. Когато турският майстор на писани каруци Сали Яшар се замъчил какъв себап-благодеяние да направи, за да се запомни името му и да го поменават с благодарност хората, първо се сетил за тази чешма.
„И идеше му на ум тогава за Мурад бея от Сърнено, който беше направил прочутата Каралезка чешма. Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двора на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина, като в пустиня. И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.“
Минаваме през Генерал Тошево, но не тръгваме към граничния пункт Кардам, отбиваме в ляво сред нивите от жито и модерната сега за отглеждане тук лавандула. Само под линия отбелязваме, че в региэона до 1943 г. са живеели дори колония от над 200 добруджански немци, които се преселват през 1943 г.
Минаваме през с. Изворово, едно от многото нови села на преселници след Крайовския договор. По-заможните българи от Северна Добруджа се настаняват в Добрич или големите градове, а по-малоимотните почти посред зима са докарани да се заселят тук, в речното корито сред нивите. Някои от тях дори карали родните си прагове от селата край Черна Вода. Същите тези прагове, техните деди през 19-ти век пренесли на совой ред от Котленския Балкан в равна и блодородна Добруджа.
В село Красен насред полето, макар и много на североизток в България, човек се чувства като в уестърн. Това е гара, на която никога не пристигнал влака. Но пък е имала късмета тук да дойде Йордан Йовков. Всъщност това е така наречената Филиповага кръчма. В края на миналия век се заговорило, че влакът от Букурещ за Варна ще мине през Добруджа. Предприемчивият Филип Сивков през 1901 г. издигнал в своя имот гара, която той подарил на държавната железница, за да е сигурен, че тренът ще дойде, а с него и развитието на този далечен край. За съжаление местните чифликчии не били толкова напредничави и не пожелали да дарят от земите си за построяването на железопътната линия. Работата се разсъхнала и Филип си върнал имота. Несбъдналата се гара е превърната в кръчма, а отзад имало хан. В една от стаите му първоначално се заселил учителят Йордан Йовков. В горната част не кръчмата сядали по-важните клиенти, а в долната простолюдието и Йовков внимателно наблюдавал селяните и търсел своите прототипи, герои и сюжети. Често ги черпел с цигари или хубаво вино за да им върви приказката.
Местното училище също е съхранено във вида от времето на Йовков. В една от класните стаи на прогимназия, на която Йовков става първи директор, са подредени портретите на неговите ученици, запазени са оригиналната черна дъска, мастилницата и перодръжката на големия разказвач. Кметът Тошко Тачев е нещо като жрец и вдъхновен пазител на местния култ към Йовков и неговата памет. Накарайте го да ви разкаже за патефона в кръчмата и за самия Йовков. На километър от Красен е с. Росен, а на самата граница е полуизоставеното Краище. Идете и снимайте в него, днес границата е невидима, но някога тук е бил прословутия чифлик край границата, гледката е футуристична, сега там има чифликче на някакъв англичанин.
На прибиране вместо по обратния път тръгвате към Росица, Добрин и Крушари. От там към Таелериг и накрая стигате в село Оногур. Тук е едно от най-живописните места от долината на Суха река. Тя е извирала от Франгенското плато и текла до езерото Олтина в Северна Добруджа. Общата й дължина на българска територия е 120 км. Преди повече от век, поради изсичането на дърветата реката пресъхва в долната и средната си част. Вода има само при топенето на снеговете и при поройни валежи. През летните месеци коритото на реката почти изцяло се оголва. На места изчезва в скалите. На места старата река е пробила каньони с височина 40-50 м и широчина между 100 и 200 м. Почти по цялото си протежение суходолието е красив природен феномен. Времето е изваяло множество чудновати реки и е издълбало пещери. Още през четвърти век по поречието на Суха река в Добруджа се уединяват монаси и се образуват скитове. Между село Оногоур в община Тервел в протежение на около 40 км по поречието на Суха река са оголени дупките от старите скални манастири. Има предположения, че това са едни от най-ранните скални манастири не само в България и на Балканите, но и в Европа. Началото им се отнася към V–VІ в., а краят им – към началото на ХІ в. Скалният манастир „Асар евлери” включва църква, погребален параклис и спално помещение. Църквата е с голям наос с правилна апсида върху източната стена и обширен притвор. Има и кладенец за вода, който достига до реката. Южно от църквата е манастирското спално помещение. По стените има няколко ниши, а в северния край – скална тоалетна. Северно от църквата е погребалният параклис. Върху източната стена е оформена олтарна ниша, а в пода са вкопани няколко гробни камери.
В същата посока, по малък коридор и изсечена в скалата пътечка се достига до няколко килии . Скалният манастир ”Гяур евлери” е считан от някои изследователи за най-големия ранновизантийски скален манастир от V–VІ в. в България. Разположен е на три нива и включва църква, параклис, игуменарница и голямо общежително помещение. Централната църква католикон е старателно изсечена с наос под формата на квадрат. Върху източната стена е оформен триделен олтар. По коридор се достига до голямо общомонашеско скално помещение, в което е вдълбан кладенец за вода. Църквата има квадратен притвор, а до него параклис с правоъгълна апсида. Северно от параклиса са трапезарията и игуменарницата. Манастирът е използван отново през Х в., за което свидетелстват намерените в подножието керамика и надписи. Северно от манастира има още две уединени отшелнически килии и църква-гробница „Сандъкларъ маара” (сред местните хора наричана още „Сандък пещера”) за погребение на монасите . Скалната обител „Тарапаната” (сред местните хора наричана още „Монетарницата“) се намира на десния бряг на Суха река на около 300 м западно от „Сандъкларъ маара”. На два етажа са оформени 4 помещения. На долния етаж има килия и параклис с ниша в източната стена. До северната стена е изсечена гробна камера. Горният етаж включва същите помещения. Върху източната му стена е оформена аркирана олтарна ниша, а край северната стена е изсечена скамейка и гробна камера. От параклиса по тясна пътечка се достига до триъгълна килия. Тази обител, както и „Гяур евлери“, също е използвана през Х в. За това свидетелстват няколко кирилски надписа и кръстове с разклонени краища.