Пътуването по магистрала винаги е бързо и удобно. Пести време, но и ни отнема много гледки и приключения. По магистралата от София до Благоевград или така наречения европейски транспортен Коридор №4 стоте километра се взимат за час. Но ако наистина желаете да видите България слизайтае по-често от магистралата. Отправяме се към богохранимата долина между Рила и Влахина планина, където е столицата на българския югозапад Благоевград.
Започваме нашето пътуване в страни от магистрала „Струма”. До 1912 г. България е свършвала ето тук, върху това мостче над река Рилска. Един до друг до перилата на пост са стояли българския и турския войник. До Балканските войни само 8 километра по на юг от Бараково, тогавашния град Горна Джумая оставал в границите на Отоманската империя. В селската църква на Бараково „Успение Богородично” през 1934 година, казано по македонски стасал да се ожени и поета Никола Вапцаров. Макар и протестант той набързо и со малко доброзорлем е венчан по православно му под благия поглед на тукашния войвода на ВМРО Барбата. По това време Вапцаров е огняр в мукавената фабрика на братя Балабанови. Скоро след тържественото събитие младата двойка си стегнала багажа за София. Впрочем работниците на Балабанови тогава живеели в безплатни жилища, с безплатни ток, вода, медицински услуги и лекарства. Работническото селище имало своя безплатна болница, детска градина, училище, магазини, дори кино и казино със собствена валута. Но това са истории от едни други капиталистически времена. Бараково вече е квартал на Кочериново. Намира се на пътя за Рилския манастир. Но ние продължаваме към загадъчната Скаптопара.
СКАПТОПАРА
Най-старото познато име на селище от района на Благоевград е Скапто-пара. Превеждат Скапто, като скопано, изкопано и пара като място или означава – „изкопаното място”. През 1868 година в лозята на село Грамада, днес квартал на града намерили паметен каменен надпис на гръцки и латински. Той отбелязвал, че местните тракийски селяни от Скаптопара през 238-ма година се жалват до император Гордиан от неканени гости. Войници от двата близки съседни военни лагера и чиновници от провежданите в района панаири през годината идвали да ядат и пият в селото заради минералните извори, но не плащали. Затова жителите започнали да бягат от своето „приятно село”, както го описват пред императора. „Ако сме потиснати, ще избягаме от нашите домове и това ще нанесе голяма вреда на фиска. Ако ни се окаже милост от твоята божествена промисъл и останем в нашите домове, ще сме способни да осигуряваме и свещените данъци и другите налози”, пишат скаптопарци. Отговорът на императора завършващ с бюрократичната троица – „Отговорих. Проверих. Подписах” бил издържан в стила на поговорката – „Бог високо, цар далеко”.
Когато през 2017 година започва строителството на магистрала Струма, археолозите се натъкват на римско селище, което мнозина искат да е въпросната Скаптопара. Но находките са от район, който днес бихме нарекли „околовръстното” на издирваната Скаптопара. Открита е голяма римска вила с над 40 помещения. Тя има два вътрешни двора, водопровод, хипокауст, тоест подово отопление, но няма минерални извори. По-скоро от 20-те пещи за строителна керамика край вилата се вижда, че това е важен производствен център. По-голямата част от откритията са консервирани и експонирани край магистралата. Тепърва разкопките могат да продължат при подходящо финансиране.
И пак ще се върнем към израза „приятно село”, както жалбоподателите от Скаптопара описват своето населено място. Как няма да е приятно. В Благоевград и днес слънчевите дни са над 300 в годината. Зимата е кратка и почти не пада сняг. Температурата също не пада под нулата. От юг по Струма прониква топъл въздух от Средиземноморието. От северния студ Благоевград е защитен от рилските масиви и белополските възвишения. През лятото по долината на река Бистрица от Рила се спуска хладен въздух, който прави жегите поносими. Благоевград не е просто приятно място за живеене, а направо си е място за пребъдване.
Точно заради своята приятност е сигурно, че мястото е било заселено не само през Античността, но и през Средновековието. За съжаление подобно на Скаптопара и днес археолозите очакват да намерят къде се е намирало и какво е било името на средновековното селище. Но че е имало средновековни средища в региона сочи крепостта Чуката край Зелендол. Датират я от четвърти до 13-ти век. Смята се, че Бялата крепост, както са я наричали е била построена на мястото на тракийско светилище. Чуката се намира точно до една от отбивките на магистралата само на три километра от града. От крепостта се разкрива приятна гледка към Благоевградското поле.
ГОРНА ДЖУМАЯ
През османските времена селището сменя множество имена Джума-а Базари – петъчен пазар, Джума-а – петък, Баня, заради минералните извори, Орта Джума-а – Среден петък или в Средата на петъка, за да стане накрая Юст Джума-а – Горен петък. Във всички варианти присъства думата петък. Повлияни от арабите, османците когато въвеждат географските имена често ги превеждат буквално по смисъл. Дали това повтаряне на името Джума-а не е свързано с българското средновековно име на селището или на мястото? Твърди се, че едно от най-популярното женско българско име през Второто българско царство е Петка от уважаваната светица и покровителка Света Петка Българска.
В средата на 17-ти век османският пътешественик Евлия Челеби описва, че градчето Орта Джума-а е в Дупнишка нахия, има всичко двеста покрити с керемиди къщи, голяма джамия също с керемиди и осемдесет дюкяна. Описва четири големи извора, два от които много горещи. В басейните на по-хладките се къпели и християни, но и „отслабналите коне, катъри или говеда”. До 8 дни животинките успявали да се излекуват от краста и проказа. Подчертава се, че „през сезона на черешите тук идвали четиридесет-петдесет хиляди души, които се разполагали под сенници и палатки, прекарвали време в наслада и задоволство и се стремели да спечелят здраве”. Покрай курортистите от Дупница идвали и търговци, които припечелвали от лекуващите се. Бъбривецът Евлия Челеби специално упоменава, че от връх до връх е имало градини и лозя, а местните ябълки били вкусни като кюстендилските.
ВАРОША
Някои си мислят, че думата варош идва от белите варосани къщи в старите възрожденски квартали на редица български градове. Кога, как и защо маджарската дума варош се е вклинила в българския език ще оставим да отговорят езиковедите. Сред тях има и такива, които се опитват да ни убедят, че думата била прабългарска. Факт е, че през османските времена на Балканите от Хърватска, Босна и Сърбия та до България варош наричат краен квартал, който е външно селище, често и пазарно.
Като краен квартал на Горна Джумая по левия бряг на река Бистрица възниква през 18-ти век кварталът Вароша. В средата на следващия век махалата вече е населена само с българи. Имала една главна улица – Чаршийската, по която се редели дюкяни и работилници. Чаршията била наричана и Сряското джаде, защото от тук тръгвал пътя за Сяр. През 30-те години на миналия век, когато започнало изправянето на градските улици по новият градоустройствен план, Вароша бил обречен на изличаване. Но през 1969 година, оцелелите стари къщи са обявени за паметник на културата. По-късно са реставрирани и днес комплекъст е един от стоте национални туристически обекти.
Сред множеството архитектурни шедьоври на Вароша изпъква и пъстрее храмът Въведение Богородично. Издигнат е на мястото на по-стар олтар с метох на Рилския манастир. След излизането на султанския ферман през 1840 година в изграждането на църквата с пари и труд се включва цялото население на българската община. Главните майстори са Доне и Ристо от Малешевско. Стенописите са дело на зографи от Банско, а иконите са на майстори от Банската и Самоковската школа. Завладяваща е работата на Михалко Голев, който изписал трема пред вратата, заедно с Колелото на живота. Иконостасът е сред най-майсторски изработените в България по подобие на олтарните прегради в църквата на Рилския манастир. Резбарите са самоковците Стойчо Фандъков и Атанас Теладур, като дебърци изработили и богатите дървени тавани. Освещаването става през 1844 година, но донаправата продължава още половин век. В църковния двор горноджумайци през 1850 г. сместили и ново светско училище, което не е оцеляло.
В наши дни, във Вароша се помещават школите към Центъра за изкуства, детски комплекс, ателиета на местните художници, уютни кафенета и гостилници. Често Вароша е и снимачна площадка за множество фолклорни клипове. За желаещите да получат по-богата информация за далечното и по-билзко минало на Благоевград, Вароша къта едно специално място – Регионалният исторически музей. В експозициите посветени на античността, Средновековието, Възраждането, етнографията и изкуствата ще научите всичко за Скаптопара – Горна Джумая – Благоевград и най-вече за сърцатите хора от Рила и Пиринско.
След временното руско управление от 1878 и 79-та година, мнозина българи бягат от града в свободното княжество. В града нахлуват и се настаняват множество турски бежанци. Заселват се гърци и цинцари от Мелнишко и Серско. През 1902 година в Горноджумайско Върховният македонски комитет вдига въстание, което води до проблеми с ВМОРО. Българската свобода идва тук едва 30 години по-късно отколкото в княжеството, на 5 октомври 1912-та година. След междусъюзническата война мнозинството турци се изселват. На тяхно място се стичат български бежанци от Егейска и Вардарска Македония. Градът приютява и прочутата Солунска гимназия, наследена от днешната Национална хуманитарна гимназия „Свети Свети Кирил и Методий”. След войните до 1934 година, Горна Джумая е едно от основните средища на ВМРО в борбата за защитата на македонските българи.
За безследно изчезналите в македонските борби, казвали, че ги е „изяла месечината”. Със същата мисия да отлети към месечината през 1924 година, в града е изпратен 33 годишният талантлив архитект и инженер Лазар Парашкеванов. Но вместо да го даде на месечината, кметът Васил Мечкуевски му възложил да продължи проекта за новия градски център край река Бистрица. За беда теренът бил зает от стари паянтови дюкяни и постройки. Местната власт се обърнала за съдействие към местните войводи и те мигом решили проблема. Драснали кибрита на вехтите сгради и строителната площадка била разчистена. Другият проблем бил, че общината нямала капитал да започне модерния градеж. На другия ден след пожара сложили масичка на изгореното място. Застрахователните агенти приели документите на пострадалите собственици. Заплатили обезщетения за изпепелените имоти. Опаричените от настъпилото застрахователно събитие били подканени с ентусиазъм да дарят половината от изплатените им пари за изграждането на новото кметство. Сградата и днес е акцентът на стария градски център. На площад Македония се събират 9 улици, като кметството е най-хубавата, най-голяма сграда. Обградена е от четири улици. За да носят доход на общината на първия етаж под кметството са разположени 26 магазини и офиси.
През 1933 година, по повод 30 годишнината от Илинденско – Преображенското въстание, на площада е издигнат внушителен паметник на „Незнайния македонски четник”. Посветен е на всички загинали дейци на ВМОРО и на ВМРО. Понеже образът на незнайният четник върху постамента много, ама много приличал на Тодор Александров, новата власт след 1944 година разрушава мемориала. През 1955 година почти на същото място е поставен нов паметник на войводата Гоце Делчев. Издържан в здравия и натуралистичен стил на соц реализма той е още по-внушителен споменик за българската голгота в Македония.
Разказват, че Сар ага отвлякъл красива българка от съседно село. Той много искал тя да му роди син, но сломена от мъка, жената не излизала никъде. По цял ден, от къщата на агата, следяла движението на часовниковите стрелки и накрая пометнала. Убеден, че българката е урочасана от стрелките, ядосаният Сар ага стрелял по дяволския чарк, за да спре да тик-така. Часовниковата кула на града отмерва времето от 1867 година. Механизмът на сахатника е докаран чак от Швейцария. Кулата направили на най-високото тогава място в града, над мнералните извори. Еснафите издигнали часовника, защото искали да бъде честна конкуренцията между занаятчиите и работното време на всички да започва и свършва едновременно, в синхрон с градския часовник.