Никъде по света не събарят гари. Може до тях да построят нови. Може да променят предназначението на гарата, но сградата винаги се пази. От момента на нейното появяване тя е символ на прогрес, на това, че населеното място вече е свързано със света. На подобна стара гара се сещате за отговора на Алеко Константинов. Когато професор Шишманов го запитал в своята анкета, коя е любимата му миризма, Щастливецът отговорил – на кораби и на тренове. Това е гара Берковица. Последна гара, тук слизат всички пътници. Нагоре е само Берковския Балкан. Оглеждайки се на перона от паметта изплува онази забавна история на местния гений Йордан Радичков. За родителите на нашенец, който се върнал от Европа в Берковица, само че недоучил. За да си спестят срама те после обяснявали, че от мерак да си покаже дипломата отрочето я размахвало в ръка. Но когато слизало от вагона да вземе вятърът да я духне, че я отвял чак на връх Ком. „И те така си остана детето без образование”, разказвали роднините и близките. Но това са приказки от времето когато локомотивите все още изпускаха пара….а разнебитената вехта електричка, тракаща и скърцаща днес до тук още не е била нарисувана на чертежи.
Подобно на старите себеуважаващи се градчета от гаровия площад на Берковица тръгва приятна пешеходна алея, която отвежда към центъра на града. До неотдавна пред гарата минаваше и разклонението от София за Монтана на главен европейски път Е-79. Големият трафик днес заобикаля града и това допълнително му придава приятно провинциално успокоение на движението.
ИСТОРИЯ
Местните обичат да се шегуват, че името на Берко-вица идва от имената на семейство жители в близкия ромски квартал Раковица – циганина Берко и жена му Вица. Ако трябва да сме сериозни фамилията Беркович – Берковиц се среща при повечето славяни от Полша та чак до Адриатика. Но историците имат своя версия за името, че идва от латинския израз Берк-витис или Хълмовете на победата. Коя е тази победа е незнайно. Местните траки – трибалите са едиствените, които могат да се похвалят, че се опълчили успешно на прочутия Филип Македонски. Той дори изгубил окото си в битката с тях. После и Александър Велики не успял да ги покори, защото те се прехвърлили на север от Дунав. Присмивали се на македонския цар. Когато Александър заминал да покори Изтока, трибалите се върнали в земите си. Накрая и трибалите си намерили майстора с римляните. От тогава крепостта известна днес като Калето пазела пътя към прохода Петрохан на билото на Балкана. Пазела и златодобива по поречието на река Златица. Берковица била здрава брънка от втория ешалон крепости, които защитавали ромейския дунавски лимес срещу варварите. Твърдината е имала зрителна връзка с околните укрепления по поречията на Огоста, Бързия, Ботуня и Златица. При християнизацията на империята Берк-витис става епископски център. Все още впечатляват основите на двете големи базилики. В двора на едната църква е имало отделна баптистерии-кръщелна. Краят на ромейското присъствие в средата 6-ти век, слагат нашествията на авари и славяни. Находките от античната археология са разположени в Историческия музей на града. Част от крепостната стена е унищожена, когато през 1876-та – 77-ма година турците карат българите да използват камъните, за да издигнат отгоре редут за султанската артилерия. Днес пространството се поддържа като парк. От Калето се открива панорама над целия град.
ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ
На метри от кулата се възвисява и камбанарията на църквата „Рождество Богородично“. Портата отдолу приканва да се влезе в черковния двор. Султански ферман от 1835-та година повелява: „Донесено ми е, че във Варош се е намирала църква Паная, която с течение на времето се е порутила. Имала е 25 на 18 лакти.. Освен това там е имало и дом за Софийския и Берковския митрополит и за известен брой монаси. Давам разрешение да се строи църквата, но да не се допусне нито пръст, нито педя да е повече от старата.“ За да не дразни османлиите храмът е вкопан дълбоко в земята и отгоре изглежда прихлупен. Релефи с птици и фантастични животни красят външните стени. През западната врата миряните влизат под главите на две лами. Само в българските православни иконостаси под голгота винаги ще видите две тържествуващи лами. Какво символизират тези змейове и хали, така и до днес не може да обясни нито един богослов или етнограф. От вътре трикорабната базилика е пространна и строго монументална. Патинираният от времето иконостас с дълбок релеф е дело на самоковския резбар Стойчо Фандъков. Смята се, че иконостасните икони са зографисани от друг виден самоковлия Димитър Зограф. Стенописът Христос Вседържател, също е дело на зографина.
В Сърбинската къща днес се намира Етнографския музей. Това е типично богатска възрожденска, еднокатна къща с външна софа-пейка пред южната покрита тераса. Посетителите са удивени от оригиналната оттоплителна система на сградата, загряваща и вътрешната баня. Изведена е и керамична канализаци за мръсната вода. Домакините са имали в кухнята дори мийка за миене на съдовете. Показана е богата колекция от берковска керамика, някога конкурираща се с трънската. Освен грънчарството в града били развити килимарството, бакърджийството, бубарството и производството на свила. Богата е и експозицията на фолклорни костюми от етнографската подгрупа Загорски шопи, тоест шопите живеещи отвъд планината. В района е имало и каракачани, но след текезесарската колективизация видимо от тях са останали само носиите им.
Покрай обявяването на Екзархията в града е построена великолепната църква „Свети Николай Чудотворец“ . Трикорабният храм е съзидан през 1871 година от дебърския майстор Георги Новаков Джонгар. Днес е заобиколен от източния парк на града. След Освобождението над покривното било е надстроен осмоъгълен, богато декориран купол. От север и юг са допълнени крилата на застъкления нартекс, също накитени с по един по-малък купол. Още по-късно за укрепване от изток е пуснат контрафорсен зид с живописна конфигурация. Така три поколения майстори създали уникален християнски храм, който няма да видите никъде другаде. Раздвиженият иконостас вътре заедно с владишкия трон са резбовани от баща и син Стойчо и Димитър Фандъкови. Стенописите и иконите са рисувани от различни майстори от западните български земи. Накрая през 1898 г. майстор Пандул Попов построява камбанарията. В черковния двор, в своеобразен лапидариум се пазят оброчни и надгробни паметници с оригинални каменни пластики от Берковско, които днес вече не се правят.
В двора на „Св. Николай Чудотворец” се намира и сградата на старото двукатно класно училище „Отец Паисий”. То е строено преди храма през 1870 година. Днес сградата подслонява богатата граска художествена галерия. Вътре може да се видят картини на местни берковски художници, (в момента там са подредени 22 картини от старата Берковица на художника Кирил Воденичаров – Рукето), но и творби на автори от цяла България в различни жанрове и изпълнени с различни техники. Галерията притежава и богата колекция от възрожденски икони.
Още при първите крачки из града си давате сметка, че само в Сопот има повече фирми и наименования свързани с класика Иван Вазов. До Берковската река под Калето е Ипеклийската къща. В нея година и половина е живял народният поет. Макар младият Вазов да нямал юридическо образование, като по-окомуш от 1879-та до 1880-та е пратен в града като председател на Берковския окръжен съд. Кратката му юридическа практика била достатъчна да си даде сметка, че не е роден за магистрат. Далеч от бдителния поглед на властната си майка, макар да се чувствал в периферията на новоосвободената България, 29 годишният бъдещ патриарх на българската литература добре си прекарвал времето в Берковица. При броденето от Балкана до Дунава насъбрал и доста сюжети. В Берковица е родена и поемата „Грамада”. Днес мнозина могат да ви покажат, къде е била грамадата, натрупана от народа с проклятията срещу чорбаджията Цеко. В действителност подобно обществено наказание се е практикувало в този край, но грамада на Цеко няма и не е имало. Вазов се запознава в Берковица с прототипите на Цена и Камен. Това са Дзанка дъщерята на кмета на село Гушанция кнезът Христо Ценкин и Стефан Каменов по-известен като Айдуко. След Освобождението Стефан се укривал от властите, защото продължавал с четата си да раздава свое правосъдие. Красавицата Дзанка хванала окото на Вазов, който бил ценител на женската хубост. Впечатлен от разказа за трагичната и силна любов на Дзанка и Стефан, Вазов поискал младата жена да го запознае със своята изгора. Разбойникът се боял, че властта му готви капан, но получил бележката: „Не бой се, Стефко, кадията е поет, сака да ни изпише на книга“. Слизайки от Балкана, четата на Стефан обградила къщата, харамията влязъл при съдията, като предупредил хората си, че ако не излезе до 2 часа, да влязат и вътре нищо живо да не оставят. За щастие на поета и на българската литература, нещата приключили мирно, а съдията и поета продължили да се срещат на чашка.
А иначе Ипеклийската къща още пази спомена за своя виден обидател. Жилищните помещения горе над стопанските са поделени на две части мъжка, за посрещане на гости с камина, алафранги, долапи, миндери и резбоват таван. Дори си има и малък хамам-баня. Отсреща е женската част. Разделението със сигурност е допадало на Вазов, защото не обичал гостите му да се заглеждат по неговата женска прислуга.
Берковица е известна и с добива на мрамор. Запазеният мраморен център издържан в добрата традиция на социалистическия урбанизъм събира в едно множеството епохи от историята на града. Пред възрожденската часовникова кула е огледалния фонтан. Малко встрани се белее старата турска баня построена върху римски терми. От калканите ви наблюдават ликовете на някогашните комунистически вождове. Чувството за паноптикум на пространство и време се усилва от парка на миниатюрите, копия на 10 градски архитектурни забележителности. Взирате се в „Дървото на живота” изобразяващо местните чешити и емблеми от света на Йордан Радичков и някак естествено ви се причува прочутата местна духова музика. В началото на септември около градския празник на Рождество Богородично, в Берковица си дават среща за надсвирване на открито десетки духови оркестри. Преживяването е неповторимо, защото и свирачи и публика се раздават докрай.
Близо до градския център е и друга берковска забележителност, чешмата „Малинарка”. Изработена от розов мрамор, берачката на малини е особено красива привечер при отблясъците на последните слънчеви лъчи. Когато чуят за малинарка мнозина започват да припяват кръшната песен за момата дето брала малини в попови градини…. Докато поетът, нали за това е поет, се е изразил доста по финно. „Чакай, моме, стой да зърна тия очи сини, твойта кошница е пълна с алени малини.От зори си ги забрала със розови пръсти, брала си ги, па си пяла сред горите гъсти”. Ако не друго, днес все още през пролетта и есента край пътя за София местните производители продават сочни червени малини.
Тези малини са и сред причините Берковица да изгуби след Освобождението своя водещ статут пред съседната Голяма Кутловица. През 1893 година княз Фердинанд, заедно с Мария Луиза, отсядат в Берковица на път към Лом и от там за Виена. Берковчани дарили на наскоро венчаната светлейша двойка чипровски сервиз от сребърен поднос и чаши. Князът поискал общината да му дари хълма Калето, за да си направи там ловен дворец. Но първенците на града се опънали, че нямало къде да си пасат козите и ловния дворец щял да им съсипе малиновите насаждения. Обиден Фердинанд върнал сервиза. Подносът все още се пази в Етнографския музей. Кутловчани шпионирали скандала и след като Фердинад пристигнал в техния град, коленопреклонно предложили на княз Сакскобурготски да дари своето име на града. Така Голяма Кутловица станала Фердинанд и околийски град, а централната власт взела да заобикаля обгрижването на Берковица.
ТУРИЗЪМ
Със сигурност Берковица има ново бъдеще и то е в туризма. С прохладното си лято край Балкана и минералната вода прокарана от село Бързия, градът има потенциал за балнеоложки център. Водата блика от сондажи с температура около 31 градуса и лекува сърдечносъдови, ендокринни и кожни заболявания, неврози, бронхиална астма. При средна зимна температура от 11 градуса, долу в града е топло и приятно. Но Берковският Балкан задържа снега почти 5 месеца. Затова старата и новата хижи Ком предлагат перфектни условия за любителите на зимните спортове и ските. До новата хижа води поддържан асвалтов път. От града до хижата са едва 15 километра. Ако вървите пеша ви трябват около 3 часа по трасираната пътека. За същите три часа можете да стигнете и пеша от Хижа Петрохан до Хижа Ком. През лятото трасето под билото на планината е достъпно и за коли с добра проходимост. Край новата хижа Ком има ски писта, влек и ски гардероб. Няма опашки и чакане като в големите ски курорти.
На половин час от новата хижа е старата Хижа Ком, тя е по малка на 1620 метра надморска височина. В местността Покоя вече свършва гората и започват алпийските ливади. От тук можете да се качите към върховете Малък и Голям Ком, както и към Щърковица. Гледките навсякъде са зашеметяващи, особено на север където планината е по-отвесна, под вас са долините ширнали се към Дунава, а чувството е за полет, защото често облаците остават под вас.
След приземяването обратно в Берковица поемаме към следващата цел в нашето северозападно пътешествие към Чипровския край. По пътя от Берковица за Монтана ще видите от дясно две големи възвишения, които столетия наред палят въображенето на местни и гастролиращи иманяри. Хълмовете са като гърбици на приседнали към земята камили. Затова в своите книги и разкази Йордан Радичков ги нарича Верблюдите. В ляво от шосето и гърбатите възвишения преди село Боровци има железопътен кантон и отклонение за град Чипровци. Тук от недалечното село Гушанци през Боровци и следващите Гаганица и Бистрилица, в гънките на хълмовете е най-добрият тероар за отглеждане на винени лозя. Тукашните вина не са от реномирани шатота или изби. Правят се домашни вина, които са в буквалния смисъл на израза ръчна изработка, но са качествени и дъхави. Местните им казват – „живи вина”, защото не преминават през никакви промишлени обработки.
При отбивката за Гаганица си струва да направите едно отклонение. До Гаганица всяка сутрин Радичков като юноша е вървял пеша, за да отиде в прогимназията. Днес в селото има къщи за гости, а любители на ръчния златодобив продължават да си опитват късмета и да пресяват люспите със златинки по бреговете на река Златица. В обратната посока към язовир Огоста ще стигнете до един стърчащ самотен храм в стил Готика. Това е старата църква на радичковото село Калиманица. Когато хората са изселени през 1970-та година църквата е била със свалена мазилка и приготвена за пълно измазване и бъдещо зографисване. Селото днес е изчезнало, природата е погълнала и последните белези от някогашните домове. От старото село са оцелели паметника на загиналите във войните и дъб на над 300 години, който някога е бил в двора на началното училище. И всико това е било всуе. След протест на Румъния срещу ненужната гигантомания на водната чаша, язовирът е намален наполовина. Оказало се, че двете села Жиовци и Калиманица са напразно изличени, а хората им прокудени. По пътя след вековното дърво се отива до брега на язовира. Драгата която при строителството на язовира е преровила из основи коритото на Златица за да извади и последното злато е изровила белеещите се камъни. Те придават сюреалистичен вид на пейзажа. Тук вече гнездят нови заселници, които преди голямата вода ги е нямало. Те се прехранват с улова от язовира, за който се конкурират с множеството рибари.